Обещайте на сърцето си!

Историята ми започва с една случайност. Бях на около 38-39 години, с високо кръвно и наднормено тегло. Застоял начин на живот, често прекалявах с храната, нервите, за мое успокоение  - не пиех и не пушех, като това беше единствената ми „гаранция“ , че живея здравословно. Бях над 150 килограма, което говори за сериозна затлъстялост. Смятах, че не е проблем. Нали знаете това усещане, когато не мислите за проблемите, те не съществуват.

Избягвах и ходенето на лекар, по същите причини. Колкото по-далеч от лекарите, толкова по-добре. Искрено вярвах, че това ще продължи вечно.

Беше средата на седмицата и приятел ме помоли да дам кръв за негов роднина. В кръвния център ме огледаха със съмнение, премериха ми кръвното налягане. Без коментар – 180/140. Посъветваха ме веднага да потърся медицинска помощ.

Кой, аз? Но защо? Аз нямам проблеми.

Оказа се, че проблеми имам и то достатъчно много. Високо кръвно, висока  захар, проблемни показатели в кръв и урина, начална подагра.

Отне ми около седмица да спра да се самосъжалявам и да се оплаквам от самия себе си на самия себе си. Много лош и труден период, през който успях да премина.

Наложи ми се да намаля приема на храна, като въведа някакъв порядък в количество и качество. Започнах да обичам ходенето пеша и да го предпочитам пред возенето в колата. Фитнес залата определено ми стана по-близка. Приех, че отговорността да съм жив и да живея качествено е само и единствено моя. Приемът на лекарства стана ежедневие, но до голяма степен, това ме научи и на дисциплина.

Днес нещата са малко по-различни, вече успявам да контролирам захарта и кръвното в нормални за годините ми граници. Вече съм на 45 и осъзнавам, че е имало нужда от това стряскащо утро и премерването на кръвното ми налягане от лекарите в кръвния център. Не знам как щеше да продължи животът ми, ако не бях предприел мерки и живеех в заслепяващата заблуда, че "всичко е наред".

Ивайло Тончев

Бях на около 28 г., когато разбрах, че имам хипертония. Симптомите бяха - усещане за тежест и стягане в областта на гърдите. Отначало си мислех, че е някаква настинка, изобщо не предполагах, че е хипертония. Диагнозата беше шок за мен, все пак спортувам откакто се помня (въпреки, че точно тогава не бях в добра форма, бях се отпуснал). Направих си изследвания - имах завишени показатели на холестерола. Предписаха ми лекарства, диета и продължих със спорта.

След 2-3 месеца изследванията вече бяха в норма, но кръвното продължих да го поддържам нормално с лекарства. Докторите ми обясниха, че е наследствено, имам родител с хипертония. Изследванията ми са почти винаги в норма (ходя на преглед всяка година) и с лекарства и спорт се поддържам. Случвало се е да имам високо кръвно налягане от нерви, напрежение след работен ден или седмица. Задължително за хипертоника е да има апарат за измерване, готов и лесен за употреба. Хубаво е апаратът за измерване на кръвното налягане да може да се ползва самостоятелно, без чужда помощ, и в домашни условия. В началото имах апарат, който е за китка, след това го смених с автоматичен за над лакътя и съм много доволен. Необходим е контрол, за да мога да поддържам добрата си форма.

Петър Петров, 44 години

Искам да разкажа за баща ми. Енергичен и здрав българин, душата на компанията, висок, силен, камък да стисне – вода ще пусне. Думата „лекар“ му беше почти непозната, а здравето му беше желязно. Говоря за него в минало време, защото той ни напусна преди една година.

Наближаваше 50те, когато започна да се оплаква от главоболие и задух. Беше нормално за него да се уморява, след като доказваше постоянно на себе си, че може повече и повече. Бе смятан за успешен от своите колеги (работеше за една банка в града ни), защото демонстрираше огромна енергия за работа. Нормално беше да се връща уморен и да заспива пред телевизора.

Когато умората и задухът  станаха постоянни оплаквания, майка ми се опита да го прати на лекар. Беше му измерила кръвното, високо доста над допустимото. Той й отказа, защото „нямало смисъл“.

Една вечер ми позвъниха, че у дома става нещо лошо. Татко лежеше на дивана, бледен и изпотен, а майка ми спешно търсеше нещо в домашната аптечка, защото кръвното бе критично високо. Линейката го отнесе. Инфаркт и то сериозен.

От болницата баща ми излезе друг човек. Добрият великан се беше смалил и сбръчкал. Не мога да си обясня, но някой беше отнел цялата му енергия и беше вкарал страх и отчаяние. Хвърли си лекарствата, защото от тях му ставало „по-зле“. Твърдеше, че всичко ще му мине, само трябва да се успокои. Една сутрин ми позвъниха, че просто не се е събудил. Тежък и фатален инсулт. Всички се чудеха, че така бързо, че бил млад човек, че е имал още да поживее.

Ако имаше волята да приеме, че не всичко зависи от него, че кръвното му налягане не е нещо, което той може да контролира сам, вероятно той щеше да е още с нас. Дълги години стрес и работа по 12 часа бяха разбили сърцето му. Да отлагаш взимането на решение за здравето – това беше най-голямата му грешка.

Светла

Магистър фармацевт Васил Русев, град Стара Загора

Залле Калканова, град Стара Загора